Запознайте се с Антонио. Антонио Илиев. Едно необикноено момче. С необикновен избор. Да положи основите на амбициозен бизнес проект в родината. В тази България, която обикновено плюем и упрекваме, че ни е виновна за всичко. Антонио е на 27, в очите му има плам и изглежда щастлив. По делата му можем да съдим и че поне засега, е и успешен в това, което прави.

Но нека ви разкажем неговата история:

Баскетболът пленява сърцето му, когато е в 5 клас. На 11 години прекрачва за първи път прага на залата на ЦСКА в Борисовата градина. Азбуката на играта научава при двама треньори, известни с работата си с деца – Атанас Кучков и Емилия Варадинова. В залата на „армейците“ се запознаа и с по-големия със 7 години от него Христо Николов. По това време, Гларуса е бледен юноша, който е повикан в мъжкия тим на ЦСКА.

„Спомням си, че започнах да не ходя на училище, за да тренирам с него. Започнах да пропускам редовно първите часове в клас, за да мога да му подавам топката и да му помагам да тренира стрелбата си рано сутрин“, връща се назад във времето Антонио, а това приятелство не само, че се съхранява в годините и укрепва още повече между отдавна пораснали вече мъже, но преминава и в бизнес партньорство.

След разпада на школата на „червените“ Антонио се озовава в друг столичен клуб, известен с професионализма си при подрастващите – Шампион. Там го очаква друг специалист, през чиито ръце са минали не един и двама таланта – Лъчезар Коцев. Усъвършенстването продължава в Овъргаз при още едно име, на което днес са благодарни стотици негови възпитаници – Янко Янчев.

Животът на Антонио минава между двата коша, а качествата му го преръщат в неделима част от националните отбори за юноши до 16, 18 и 20 години. Но образованието за тийнейджъра не остава на заден план. Той е учи в елитната Първа Английска гимназия. Никога не си позволява да изостава и да търси оправдание във факта, че спортува организирано.

„Благодаря на родителите си. Никога не са ме спирали за нищо. Напротив. Винаги са ме подкрепяли и мотивирали да правя това, което ми харесва“, споделя Антонио, който смело тръгва към Америка още докато е в 11 клас. Отвъд океана облича екипа на Fisher High School в Индиана.

„Животът в Америка ме научи на много неща. Накара ме да порасна бързо. Да бъда организиран и отговорен човек. Режимът бе железен: всяка сутрин точно в 6:00 часа трябваше да бъда буден, в 6:30 бе първата тренирока. В 7:30 вече бях на училище, в 12:30 отивах на обяд, следваще фитнес, в 15:30 идваше ред на нова тренировка и така нататък. Всеки ден“, разказва Антонио.

След завръщането си в България, завършва с отличие 12 клас в английската гимназия, а междувременно играе за юношите и мъжете на Овъргаз. Тони кипи от амбиция да върви напред, да учи и да се развива, а  следващата му спирка е Югозападния университет „Неофит Рилски“ в Благоевград.

„Благодарности на ректора на университета – проф. Иван Мирчев за този чудесен проект, за възможността български момчета да играят на високо ниво баскетбол (в Академик Благоевград) и в същото време да получат отлично образование. В Благоевград изкарах 4 години и се дипломирах като бакалавър“, казва Антонио, който в този период за кратко защитава цветовете и на Спартак Плевен у нас.

Академичната програма на американския университет в Благоевград осигурява на Антонио Илиев баскетболна стипендия в Англия. На Острова младокът преминава в редиците на Борнемут Bournemouth University като записва магистратура по спортен мениджмънт. Въпреки, че все още играе, той вече има ясна визия в главата си за своята професионална реализация.

„Още преди да започна да се занимавам с мениджмънт, аз знаех, че това ще бъде моето призвание. Харесваше ми, увличаше ме. Аз съм комуникативен човек, умея да водя преговори, обичам да помагам на хората, а когато успея, това ми носи удоволствие“, признава Антонио и допълва:

„Усещането, че си подал ръка на някого и си му помогнал да стане по-добър, да се развие и този някой си се е доверил, а ти не си го подвел, това просто не може да се сравни с нищо. Този някой, всъщност, е като теб, като мен самия, когато аз съм бил на неговите години, но тогава не е имало на мен кой да ми подаде ръка, не е имало на чие рамо да се опра.“

Първите стъпки на бизнес проекта са поставени с основаването на Defence Consulting. По това време Тони все още няма мениджърски лиценз от ФИБА. Компанията е подчинена на бизнес консултации, на консултации по спортно право и на консултации към спортисти, които имат нужда от професионален съвет къде е най-целесъобразно да инвестират средствата, които печелят на терена. Основите на фирмата Илиев полага съвместно с адвокат Александър Щерионов и Веселин Борисов.

Антонио обаче не си губи времето. След отлично положен изпит в Женева, през април миналата година се сдобива и с официалния лиценз на ФИБА. И така се появява на бял свят и мениджърската агенция Defence Sports. В нея, Илиев си партнира с Христо Николов.

„Реших, че наистина не желая да си пилея времето с глупости. Просто исках това да бъде нещото, което ще правя занапред. Исках да се посветя изцяло на спортния мениджмънт“, категоричен е бившият национал, който още през миналото лято успява да осъществи първите си сделки в родния баскетбол, а и в Европа.

Първите чужденци, които стъпват у нас с негова помощ, са Айзея Уилямс, Ларон Смит и Огъстин Окосун. И тримата подписват с Ямбол.

Освен това, защитава интересите и на по-малкия си брат – един от големите таланти в България – Александър Илиев от Академик София, който за огромно съжаление на всички, наскоро се отказа от баскетбола, след като не успя да се възстанови от тежка фрактура на ръката. Днес Александър е студент по медицина.

В Европа Антонио Илиев осъществява трансфери на свои играчи в Швейцария, Франция, Испания, Словакия, Румъния, Босна и Херцеговина, Албания, Грузия, Исландия. Негови клиенти се състезават в първенствата от Близкия Изток, в Бахрейн, в Мароко и т.н.

„Интересът на клиента е на преден план. Работата е там, че клубовете доста често нямат реална представа за това какво могат да предложат и това какво очакват в замяна. Много често изпадаме в ситуация, в която срещу $1000 в даден отбор и град чакат да дойде Леброн Джеймс, а това просто няма как да се случи“, коментира мениджърът.

Този сезон, благодарение на Антонио Илиев, Евгени Хаджирусев и Милен Дудев преминават в Рилски спортист. Денислав Вутев остана в Спартак Плевен, Паулин Жардим в Черноморец, а Николай Николов от Академик Бултекс, парафира с Шумен.

Илиев затвърди позициите си в Ямбол, където пласира двама американци тази есен – Стейвиън Алън и Шакил Калхун, а в Академик Бултекс се озова друг негов клиент – Алекс Лонг. В елитния румънски Крайова пък отиде националът Николай Стоянов, който за последно бе част от Берое.

Как протича селекцията на играчи през погледа и мисълта на един спортен мениджър?

„Това е сложен процес. Първата стъпка е търсенето на талантливи момчета. Гледане на безброй мачове. Ситна цедка при подбора на играчи – да бъдеш талантлив вече не върши работа. Важно е как се държиш, както на терена, така и извън него. След това идва ред на втората стъпка – осъществяване на контакт с баскетболиста. Следва опознавателен период, докато наистина се уверя с какъв човек си имам работа. Границата е тънка, а подводни камъни има навсякъде. Гледаш го по статистика и на видео – перфектен, уникален играч. Е, да, ама за отрицателно време е сменил 10 отбора. Значи нещо не е наред“, разкрива част от тънкостите в занаята Антонио.

Но как можеш да накараш един млад и талантлив играч да повярва на човек, който е почти на неговата възраст и да го избере за свой мениджър?

„Трябва да бъдеш откровен. Никога да не ги заблуждаваш какво ги очаква. Да представяш нещата с истинските им имена. В Америка е пълно с талантливи момчета, които мечтаят за НБА и за кариера в Европа. Аз винаги съм честен с тях, а крайното решение оставям на тях. Никого не съм излъгал и смея да твърдя, че между мен и клиентите ми доверието е неприкосновено“, споделя Илиев.

Кога за последен път е изпитал удовлетворение от добре свършена работа?

„Никога няма да забравя първият си трансфер в Швейцария. Майката на момчето, на което помогнах да подпише там ми се обади лично по телефона, за да ми благодари. За това, че съм върнал вярата в сина й, че може да играе професионално баскетбол, за това, че съм съживил детската му мечта“, разкрива българинът, който не крие, че  този бизнес има и мръсни игри, но засега той ги подминава с усмивка:

„Винаги ще има някой, който ще опитва да те прецака. Приемам го като опит и продължавам напред. Не се вглъбявам в негативното.“

Има ли удари под кръста в България?

„За мен най-важното, когато започвах бе да докажа, че и българите ни бива в този бизнес и не сме по-лоши от чужденците. Исках да си изградя модел на работа не на думи, а на дела. Не да говорят хората какво съм казал, а какво съм показал на дела. Смея да твърдя, че още докато играех си бях изградил репутацията на човек, на който може да се вярва. Имам уважението на хората в българския баскетбол, аз също подхождам с уважение към всички.“

Какви са целите, които си поставя Defense Sports?

„Да продължим да откриваме нови пазари, да пласираме, колкото се може повече качествени играчи, както и да подаваме ръка на млади момчета от България, които да пробият зад граница. Момчета, които по една, или друга причина са оставяли в сянката на някого тук, в родината. Мечтите ни са големи, но стоим здраво стъпили на земята. Реалисти сме и разчитаме не на късмет, а на здрава, самоотвержена работа, както и на честността си“, уерен е Антонио, който чистосърдечно си признава, че неговото работно време не е като на останалите му връстници:

„Постоянно съм пред компютъра, или на телефона. Понякога денонощно. Когато работя със САЩ, знаете, че имаме часова разлика от поне 7 часа. Не си лягам рано, а телефонът ми никога не е изключен. Работя, дори когато съм излязъл на заведение с приятели.“

Но защо България, когато всеки втори млад човек днес бяга в чужбина?

„За мен никога не е стояла на дневен ред подобна дилема. Обиколил съм доста свят, но винаги съм знаел, че един ден ще поставя основите на своя бизнес и на своето призвание в България. Когато си добър в нещо, когато работиш достойно и упорито за името си, когато не търсиш пряк път към успеха и не шикалкавиш, тогава нищо и никой не може да те спре да се докажеш дори и в родината си. Но трябва да си вярваш. И да не очакваш чудеса за един ден“, завършва Антонио.

Антонио Илиев избра България. Не избяга. Не махна с ръка. На отрече корените си. Не оплю родината, както правят мнозинството на неговата възраст, които очакват докато лежат на дивана да ги удрят хилядарки по челото. Антонио е добър пример. За това, че кадърните млади хора у нас понякога не са капризни, не са разглезени и не чакат на мама и тати.

А вие от кои сте?